В центъра на пищния парламент в Будапеща се пази короната на св. Ищван /на български език св. Стефан/. Това е златна корона със скъпоценни камъни по нея и един килнат кръст отгоре. За унгарците е ценна, защото е била притежание на кралят, който ги покръства в християнството през 12 в. Инициативен и мъдър управник, той привлича един венециански кардинал – Гелерт – за духовен водач на своята нация и, зачерквайки езическите традиции, поставя основите на християнското културно развитие в Унгария.
В края на живота си обаче той има съмнения. Ясно съзнава, че съграденото през неговото царуване може лесно да бъде премахнато през следващото царуване. Затова най-важният въпрос е кой ще наследи короната на св. Ищван. Той няма деца, които да я получат по право. Остава сам да посочи наследника по собствена воля. След дълъг размисъл на пищна церемония св. Ищван завещава короната си на ... Дева Мария. Докато тя е на небето, нейна отговорност е да направлява и закриля унгарския народ.
Разбира се Дева Мария няма как да участва в заседания на министрите, които да решават ежедневните управленски въпроси. Затова след смъртта на св. Ищван е избран и крал на земята, който да управлява политиката на държавата. Той обаче е наместник на Дева Мария и, ако не се справя добре, винаги може да бъде сменен.
Минават години и векове. Унгария минава през тежък период, в който губи независимостта си и е управлявана от мощните хабсбургски императори във Виена. Тези несгоди са свързани с лошо управление от земните владетели. Нищо обаче не може да разруши вярата на унгарците в закрилата, която получават от Дева Мария. Австрийското управление е временно състояние, ще дойде момента, която с помощта на Дева Мария унгарците ще се освободят. Когато през 1848 г. избухва революция, унгарците са убедени, че моментът е настъпил, изваждат короната на св. Ищван и с подкрепата на Дева Мария започват решителната битка. За тяхно нещастие руския император решава да помогне на австрийския си колега и изпратената от него войска разбива въстанието. Въстаниците са поставени пред жестока дилема. Ако короната остане в Унгария, има голям риск австрийците да я открият и да я отнесат във Виена или дори претопят. Ако изнесат короната от Унгария, Дева Мария вече няма да присъства в Унгария и да бди над тях. Накрая въстаниците заравят короната на скрито място в Унгария и сами поемат по пътя на изгнаничеството. Когато двадесет години по-късно австрийците се съгласяват да поделят управлението на империята с унгарците, като им дават пълна политическа свобода, унгарците вярват, че това е с благословията на Дева Мария. Построяват огромния и красив парламент, от който ще се управлява страната от избраниците на народа, но в средата му поставят и короната на Дева Мария. Докато тя е там, всички несгоди ще са временни. И наистина идва разпада на Австро-унгарската империя през Първата световна война, идва непосилния Трианонски договор и тежкия междувоенен период, идват ужасите на Втората световна война, после окупацията на Съветската армия и налагането на съветски режим в Унгария. Всички несгоди отминават, а вярата на унгарците в закрилата отгоре се запазва.
Когато чух тази история в Будапеща се запитах защо на свети княз Борис не му е хрумнало да завещае короната на България на някоя божествена сила. Страната ни е минала през толкова изпитания, толкова пъти обществото се е разделяло на хора, отчаяни от временното положение и готови на всякакви компромиси, за да оцелеят, и на хора, готови с цената на всичко да отстояват това, което са. Толкова често последните са плащали с живота си, че оцелелите не винаги са наясно какво точно са. И през всичките тези изпитания колко полезна би ни била една корона на св. Княз Борис. Един материален, осезаем символ на вечната подкрепа свише. Попитах един специалист по средновековна българска история защо княз Борис не е направил подобен ритуал като св. Ищван четири века по-късно. “А защо мислиш, че не го е направил?” бе неочакваният отговор. “Никога не съм чувал за такава история. Наистина ли княз Борис е избрал небесна сила, която да закрила България? Коя е?” упорствах аз. “Познай!” не се даде специалиста с мека и замислена усмивка. Изредих св. Георги, св. Димитър, св. Никола, половината апостоли, евангелистите или въобще всички светии, които можех да се сетя. Отговорът неизменно бе отрицателен. Накрая получих кратко пояснение преди отговора. “След Византия България е била една от първите държави, които са извършили подобен ритуал за поверяване закрилата на страна на небесна сила. Изборът е бил много по-голям, затова княз Борис е избрал ... Св. Дух. Част от Светата Троица, той е неразривно свързан с Бог Отец и Бог Син, а същевременно присъства във всеки един от нас. Кой избор би могъл да бъде по-добър?” Не можех да повярвам, че това не се знае сред по-широк кръг от българското общество. Обяснението бе, че дълго време всички българи знаят и вярват в тази история. Материалните носители на тази връзка между Св. Дух и България са изгубени. Св. Дух не ни спасява от две завладявания, като особено второто нанася тежък отпечатък върху националната ни идентичност. През ХVІ в. все още има монаси, които пишат хроники, с които се стремят да разпространяват вярата, че с подкрепата на Светия Дух рано или късно страната ни ще се освободи. Движението води до въстание и много жертви, но не и до свобода. Хората, които триста години по-късно освобождават страната ни са пълната противоположност на тези монаси. Атеисти, те вярват в политическата и военната подкрепа на Русия, в доставката на оръжия от Запада и в собствената си саможертва, но не и в подкрепата на небесните сили. Монасите и духовниците не са начело на освободителните борби. Така третата българска държава се създава без закрилата на Св. Дух, а атеистичният режим след Втората световна война не се стреми да възроди спомените за небесната сила, които ни закриля. А дали все още ни закриля Св. Дух? Отговорът не може да се търси в неопровержимо доказателство вън от нас. Той е в нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар