Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя!
Дай ми търпение да понеса нещата, които не мога да променя!
Дай ми мъдростта да разпозная едното от другото!


петък, 25 февруари 2011 г.

Съвършенство

Джото е едно от онези досадни имена, които се срещат в учебниците по история на изкуството в урока как е започнал европейския ренесанс. Ако пък сте имали късмета да посетите Флоренция и да се промъкнете през безкрайните опашки на входа на галерия Уфици, то картините на Джото са тези, които подминавате набързо, за да влезнете в залата с картини на Ботичели. Парадоксално обаче зад името Джото стои и човек, който е имал своята съвсем човешка съдба.

Роден е в малко селце на 40 км. от Флоренция. Бащата на Джото е имал стадо овце и през първите 6-7 години от живота си Джото бил овчарче. Момчето обичало всяка от овците, с които прекарвал дните си, запълвал свободното си време в съзерцание на навиците им, характерите им, прищевките им. Обичал също така да ги рисува с пръчка в прахта. Един ден по пътя край селото минал известен художник от Флоренция. Какво било изумлението му, когато в прахта той съзрял одухотворените физиономии на различни овце, всяка със своя характер. Разбира се още същия ден било уговорено малкото овчарче да напусне къщата на родителите си и да се премести в големия град, като чирак на известния майстор. Ако днес обаче се счита, че Ренесанса започва с Джото, мен ме забавлява мисълта, че първите ренесансови картини са рисувани не с блажни бои на ленено платно, а с дървена пръчка в прахта. Първите ренесансови картини не изобразяват Богородицата с Младенеца или някой натруфен благородник, а любимите овце на едно хлапе. И единственото място, където можете да видите тези картини, е във въображението ви, защото вятърът и дъждът отдавна са изтрили образите им.

В Италия все пак Джото е известен с друго. Тази история се развива вече в края на живота му, когато той е спечелил уважението на Флоренция като най-големия художник на града. Момчето в него все още обича да рисува по някоя овца в ъгъла на картините си, но като цяло художникът се отнася сериозно към поставените му поръчки.

Един ден в града пристигат официални пратеници от Ватикана. Те оповестяват, че папата иска най-добрият художник на Италия да изпише стените на покоите му. За тази цел папата призовава всички добри художници да дадат по една своя картина, за да може папата да прецени кой е най-добрият. Никой няма съмнение, че възнаграждението ще е щедро и прещедро. Затова художниците избират най-добрите си творби и пращат по две, по три.

Гражданите на Флоренция веднага препоръчали на пратениците да посетят къщата на Джото. За нещастие Джото бил в процес на завършване на важна поръчка и нямал много време за губене. Изслушал пратениците, връчил им едно платно и ги избутал навън.

Когато папата започнал да разглежда постъпилите картини, стигнал до едно бяло платно, на което си личал само един празен кръг в средата. Папата бил изумен на кого е хрумнало да се състезава с най-добрите художници на Италия с почти празно платно. Светият отец извикал съответния пратеник да му даде обяснение. Смутен, служителят се заоправдавал, че Джото надраскал кръга пред него и настоял, че папата ще разбере и това е достатъчно. Първоначално папата не разбирал, след това му хрумнал един въпрос:
- Джото ползва ли пергел, за да изпише този кръг пред тебе?
- Не, надраска го за една секунда с едно движение на ръката си - бил отговора на пратеника. Папата погледнал кръга и установил, че е съвършен. Това решило съдбата на конкурса. Ако един художник има такова доверие в ръката си, че знае как с едно движение да изпише съвършен кръг, той е способен да нарисува всичко съвършено. Джото получил папската поръчка и до днес покоите на папата са изписани с неговите образи. А ако някой направи нещо, макар и дребно, по съвършен начин, в Италия казват, че го е направил "като О-то на Джото".

Дали всеки от нас може да прави поне по едно нещо по съвършен начин? Предполагам, че "да". Стига да не се е отказал да търси тази област, в която е съвършен. И стига да развива уменията си постоянно от шестгодишен.

петък, 18 февруари 2011 г.

Бремето на очакванията

Преди години работех като екскурзовод и планински водач за чуждестранни туристи. Един от най-странните образи, с които съм се запознавал покрай този занаят, бе Дъг, 60 годишен хипар от Колорадо, САЩ, по професия водопроводчик, който искаше да го разведа из Родопите през зимата за 20 дни. Доста студ брахме и денем по села и паланки, и нощем по малките неутоплени хотелчета. За сметка на това имахме време за много задушевни разговори и добре се опознахме. Един от първите ми въпроси към него беше какви са му били очакванията за България и дали са се потвърдили. Той уверено заяви, че не е имал никакви очаквания, държал е да остави отворени сетивата си и да възприеме страната, такава каквато е. При моето неразбиране, той разказа следната история:

Когато бил на 48 г. минал през тежка криза в живота си - развеждал се с първата си съпруга, от която имал шест деца. Затова имал нужда от нови изживявания и предизвикателства, които да занимават съзнанието му и да го извадят от дупката.

Един негов познат му предложил да участва в психологически експеримент, предназначен да изучи човешките възприятия в условия на самота и уязвимост. За целта трябвало да изкара един час почти гол, изоставен сам през нощта в една гора. Сезонът бил късната есен, така че можело да се очакват ниски температури. Дъг обаче приел.

В джипа, който извозвал всички участници в експеримента, царяло оживление. На всеки два-три километра по един човек се събличал до бельо и риза и слизал насред мразовитата нощ. Най-после и Дъг слезнал от джипа. Още известно време чувал отдалечаващия се шум от двигател, после останал сам насред нощта.

Първото усещане, което го завладяло, било за пронизващ студ. Съвременният човек рядко се излага на ниски температури без да е покрит с дебели дрехи. Усещането, че краката ти замръзват, че кожата ти настръхва, започваш да тракаш със зъби и така ще е продължително време, е трудно описуемо. Това, което влошавало нещата било лек ветрец, който духал от едната посока и сякаш минавал през него. Решен да издържи изпитанието, Дъг се опитал да се абстрахира от студа и да го понесе достойно.

Второто усещане, което го завладяло, било на липса на ориентация. Нощта била избрана специално да бъде безлунна, така че нищо не създавало и най-малката светлинка и възможност да се ориентираш. Тъмнината го обграждала от всички страни като непробиваема стена. Нямал представа какво се намира на един метър от него, дори не бил сигурен дали има нещо около него или се намира насред абсолютното нищо. Скоро обаче сетивата му свикнали с мрака.

Третото усещане, което го завладяло, било за дебнеща опасност. От всички страни на неравни интервали се чували всевъзможни шумове, по-леки и по-шумни. Сякаш всички животни и призраци на гората са се събрали около него и в див танц постепенно го обграждат, приближават се към него и внезапно ще го разкъсат. Напрегнатите вече от студа мускули още повече се стягали да посрещнат опасността, която все не идвала. Дъг се удивил колко живот има в една гора през нощта. Съвременният човек е свикнал през нощта да спи спокойно в собственото си легло в тишина и кипящият живот насред мрака изглежда необичаен и плашещ. След като нищо не го захапало за крака дълго време, Дъг свикнал с естествените звуци на нощта и започнал да не им обръща внимание.

Тогава го завладяло усещането за спряло време. Не правел нищо, не виждал нищо, нищо не дразнело сетивата му и сякаш времето се точело подигравателно бавно. Ако имало с какво да се занимава, времето щяло да мине бързо, но в случая нямало какво да направи. Стоял, търпял студа и се чудел колко ли време е минало, откакто го е оставила колата. Струвало му се, че може и вече да е минал час. Звукът от приближаващия се джип обаче не се чувал. А може би били минали само десет минути, които му се стрували цяла вечност. Когато трябва да отброяваш всяка секунда и мислите ти се насочат в напразно усилие да избуташ минутите по-бързо напред, чакането се преръща в изпитание на волята и търпението. Така стоял и чакал цяла вечност.

Накрая го обхванала тревогата. Бил убеден, че е чакал много повече от час. Тогава започнали да се сипят въпроси в главата му. Защо не идва джипа? Дали не са го забравили? Или пък джипът се е развалил? Или пък неговият познат си е направил една отвратителна шега с всички? Възможностите се нижели, а напрежението нараствало.

В един момент го обхванал истински гняв. Каквато и да била причината за забавянето, неговият познат просто нямал право да не предвиди резервен вариант. Просто нямал право да ги остави сами в студа насред нощта. Бил поел уговорка за един час и трябвало да я спази.

След гнева дошли представите за възможните реакции, когато джипът се появи. Намислил какво да каже, как да му се развика или пък да мълчи и да го гледа свирепо. След това му се приискало неговият познат да се появи веднага и Дъг да го просне с едно кроше в носа. И после да го рита, да го плюе и да му крещи, докато му мине. Бруталното филмче, което превъртял в главата си, му помогнало малко да се успокои, но лекият ветрец продължавал да духа и сковаването в ставите и във врата станало все по-осезаемо. Замислил се, че вече не рискува настинка, а нещо много по-сериозно.

Тогава му хрумнало дали не може да направи нещо, за да му е по-малко студено. Заопипвал по земята около себе си и веднага усетил мекия допир на окапали сухи есенни листа. Събрал една голяма купчина, мушнал се под нея и установил, че така е много по-добре. Земята била сравнително студена, но вече не усещал полъха на вятъра.

Джипът дошъл на зазоряване. Изкарал бил на студа близо 7 часа. Когато се качил в джипа, не ударил кроше на познатия си. Седнал на седалка, увил се в одеало, поел чаша чай и се заслушал в гневните крясъци на другите участници. Оказало се, че експериметът е включвал трика да им кажат предварително един час, а всъщност да бъде цяла нощ. Организаторът много държал сега всички да се съберат на едно място и да разкажат подробно какво са изживяли като емоции, мисли и усещания. Повечето участници искали моментално да се приберат в къщи и колкото се може по-бързо да забравят тази кошмарна нощ. Някои дори били твърдо решени да съдят организатора и да му съдерат кожата, заради гаврата, която си е позволил.

Дъг бил един от малкото, които разказали подробно какво са изживяли. И донякъде бил благодарен на организатора за урока, който получил. Дал си сметка, че всъщност е стоял три или четири часа на студения вятър без да направи нищо, за да се защити. Действал толкова глупаво, защото имал очакване, че времето ще бъде само един час, а и част от експеримента е да бъде подложен на студ. Нищо обаче не му е пречело, веднага щом слезнал от джипа, да събере шума, да се мушне под нея и след това да се концентрира над усещанията си.

Урокът си струвал кошмарната нощ. От този момент нататък Дъг вярвал, че очакванията пречат на човек да бъде адекватен към реалността. Често ние действаме според очакванията си, а не според това, което реално ни се случва. Често се ядосваме неистово, защото реалността се разминава с очакванията ни. И виновна е разбира се реалността. А колко по-просто е да нямаш очаквания? Да гледаш, да мислиш и да правиш това, което е най-подходящо в дадената ситуация. Дъг малко съжалявал, че е научил този урок чак на 48 години. За сметка на това оставащите години от живота си ги изкарал в наслаждаване на всичко, което се случва около него без бремето на очакванията.

Аз за разлика от Дъг научих урока на малко повече от 20 години. И извлекох други изводи. Щом реакцията на хората зависи от съотношението между очаквания и случилото се, то мога да влияя по два начина. Първо, мога да проуча какви са очакванията на един човек и да ги реализирам на практика. Това е най-сигурният начин да зарадваш един този, който го заслужава. Понякога обаче очакванията надхвърлят възможностите ми. Има хора, за които съм готов да направя невъзможното, но може дори и това да не стига. Тогава мога да се опитам да променя очакванията им. Ако очакванията им са скромни, приятната изненада да открият, че реалността е по-красива, вкусна или омайна се предава и на мен и всички сме щастливи. Дали храня очаквания, че всеки път това ще сработи? Не, очаквания нямам. Хубавото на живота е, че не знаеш какво те чака зад ъгъла. Достатъчно е просто да надникнеш.

сряда, 16 февруари 2011 г.

Какво тежи най-много в живота

Двама будистки монаси – учител и ученик – тръгнали да пътешестват. Един ден стигнали до пълноводно река. Докато се приготвяли да я пресекат, видели много младо и красиво момиче, което ги помолило да я пренесат до другия бряг. Без да се замисля, учителят преметнал момичето през рамо и навлезнал в буйните води. Щом стигнали невредими отсреща, момичето благодарило и двамата монаси продължили по пътя си.

След близо час ученикът не се сдържал и попитал: “Като монаси на нас ни е забранено да докосваме жена. А ти пренесе момичето през цялата река! Защо?”
На което учителят отвърнал: “Аз пренесох момичето за две минути и я оставих край реката. Ти още ли я носиш със себе си?”

Така всеки от нас пренася непрекъснато по нещо в главата си. Използваме главите си като прашен килер за складиране на случки, оправдания, амбиции, очаквания, вярвания. И малцина имат късмета да срещнат своя учител, който да ги върне в реалността.

Първа молитва

В малко градче в Бразилия цялата общност се събрала в църквата по случай коледните празници. Облечени тържествено, всички вглъбено редели молитви, когато едно дете на дванадесет години влезнало в църквата. Одрипано и мръсно, то застанало насред множеството, свело глава, сключило ръце и започнало да рецитира азбуката “а, б,в, г, д, е, ж, з...” Свещеникът всячески се опитвал да се концентрира над тържествената молитва, но безспирното “а, б, в, г, д, е, ж, з...” го разсейвали непрекъснато. Накрая той се отказал и, вбесен на натрапника, решил да го накаже сурово. “Как смееш да прекъсваш тържествената молитва?” се развикал той на момчето. Стреснато, то отворило очи и видяло как всички хора в църквата го гледат осъдително.”Аз много се извинявам - запелтечило то – не исках да ви прекъсвам. Минах покрай църквата и ви видях как се молите. Много ми се прииска и аз да се помоля на Господ, но не зная как. Щях да отмина, когато ми хрумна, че Господ сигурно знае как трябва да изглежда една молитва. Така че е достатъчно аз само да рецитирам буквите, а Той ще съумее да ги подреди правилно.”


Паолу Коельо

Тази история Паолу Коельо разказа на пресконференция в София през 2003 г. на въпроса какъв е според него смисъла на живота. Разтълкува я просто – нека като момчето да вършим в живота тези действия, които считаме за редни, пък Господ все ще намери смисъла в тях.

Все пак

Хората са неразумни,
алогични и егоцентрични.
Обичай ги все пак.

Ако си мил,
ще те обвинят в егоистични, задни мисли.
Бъди мил все пак.

Ако постигнеш успехи,
ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове.
Стреми се да успееш все пак.

Ако си честен и откровен,
хората могат да те измамят.
Бъди честен и откровен все пак.

Онова, което си творил с години,
Други могат да разрушат за една нощ.
Продължавай да твориш все пак.

Ако постигнеш мир и щастие,
Някой може да ти завиди.
Бъди щастлив все пак.

Доброто, което правиш днес,
Вероятно ще бъде забравено утре.
Прави добро все пак.

Давай най-доброто от себе си
И ще се окаже, че и това не е достатъчно.
Дай най-доброто от себе си все пак.

В крайна сметка всичко е между теб и Господ.
Никога не е било между теб и тях все пак!



Написано от Майка Тереза на стената в приюта
за бездомни деца “Шишу Баван”, Калкута – Индия

Снежна утрин в Монреал

Много стихотворения са без заглавие,
Това заглавие е без стихотворение,
Всичко е отвъд това.

Кенет Уайт
“Handbook for the Diamond Country” 1990

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Най-добрия оратор

Да бъдеш софист е професия, която предхожда адвокатската професия. Появила се е в Древна Гърция във връзка с ритуала по остракиране. Градовете-държави веднъж годишно избирали техния гражданин, който е събудил в най-голяма степен неприязънта на съгражданите си. На този човек се предоставял избора между изпиването на чаша с отрова и напускането завинаги на родния град. Така или иначе съгражданите му се освобождавали завинаги от неприятното му присъствие.

Процедурата по остракирането се извършвала на централния площад – агората. Предварително били номинирани няколко човека за остракиране. На площада пред цялото население на града обвинителят обяснявал в какво се е провинил номинирания, а след това последният имал право да се защити. След като бъдели изслушани всички двойки обвинители и обвинени, тълпата решавала кой да бъде остракиран. Жестоката съдба сполетявала този, срещу когото виковете на тълпата били най-оглушителни.

Скоро древните гърци установили, че не винаги хората с най-ужасяваща постъпка са остракираните, а тези, които най-зле се защитават или тези, срещу които най-умело са формулирани обвиненията. Така се появила професията на софистите. Те се запознавали с провинението на даден човек и написвали реч в негова вреда или негова защита, зависи кой им платял повече. Простият принцип, който извели бил, че е по-лесно да оборваш твърденията на другата страна, отколкото да формулираш и обосноваваш собствени твърдения. Постепенно да бъдеш водещ софист се превърнало в уважавана и доходна професия. На най-добрия софист за епохата често възлагали да напише не само речта по обвинението, но и речта на защитата срещу същото обвинение. Затова добрите софисти тренирали по всеки въпрос да могат да обосноват убедително както едно твърдение, така и точно обратното му.

Традицията се запазила до класическата епоха, когато Римската империя вече била отнела независимостта на градовете-държави в Древна Гърция. Римляните обаче запазили уважението си към философските умения на древните гърци. Затова веднъж решили да поканят в Рим най-добрия гръцки философ, който да демонстрира пред римските граждани ораторските си умения. Древните гърци избрали най-добрия софист и го изпратили с почести в Рим. По време на първия спектакъл публиката препълнила римския театър, любопитна да види на какво са способни гръцките философи. Софистът, вдъхновен от вниманието към него, попитал за злободневен въпрос, по който се спори оживено в римското общество. От публиката му представили конкретен проблем и софистът обявил каква позиция ще защитава по този въпрос. След това заговорил бавно, спокойно и уверено. Говорил дълго – два, три, четири, дори пет часа. Цялата публика била приковала поглед в него и не изпускала и една негова дума. Колкото повече говорел, толкова повече римските граждани се убеждавали, че възприетата от него позиция е единствено правилната. Когато приключил речта си след шест часа, възторжената публика го понесла на ръце. Най-богатите хора в града се биели да го поканят на вечеря и да пренощува при тях. Древногръцката философия извоювала почетно място сред ценностите на римското общество.

На следващата вечер театърът бил още по-пълен. Софистът доволно застанал пред възторжената публика и обяснил, че тази вечер речта му ще бъде посветена на същия проблем, но ще защитава обратната теза. Започнал да говори пак бавно, спокойно и уверено. Говорил три-четири часа. Колкото по-дълго говорел обаче, толкова по-притихнал ставал театъра. В един момент тълпата не издържала, нахвърлила се върху него и го разкъсала на пърчета. Един римски гражданин не може да си представи, че по един и същи въпрос може да има две еднакво убедителни истини. Повече софисти не посмели да посетят Рим.
My candle burns at both ends
It will not last the night;
But ah, my foes, and oh, my friends -
It gives a lovely light.
    
Edna St. Vincent Millay, "A Few Figs from Thistles", 1920

Короната на св. Ищван в Будапеща

В центъра на пищния парламент в Будапеща се пази короната на св. Ищван /на български език св. Стефан/. Това е златна корона със скъпоценни камъни по нея и един килнат кръст отгоре. За унгарците е ценна, защото е била притежание на кралят, който ги покръства в християнството през 12 в. Инициативен и мъдър управник, той привлича един венециански кардинал – Гелерт – за духовен водач на своята нация и, зачерквайки езическите традиции, поставя основите на християнското културно развитие в Унгария.

В края на живота си обаче той има съмнения. Ясно съзнава, че съграденото през неговото царуване може лесно да бъде премахнато през следващото царуване. Затова най-важният въпрос е кой ще наследи короната на св. Ищван. Той няма деца, които да я получат по право. Остава сам да посочи наследника по собствена воля. След дълъг размисъл на пищна церемония св. Ищван завещава короната си на ... Дева Мария. Докато тя е на небето, нейна отговорност е да направлява и закриля унгарския народ.

Разбира се Дева Мария няма как да участва в заседания на министрите, които да решават ежедневните управленски въпроси. Затова след смъртта на св. Ищван е избран и крал на земята, който да управлява политиката на държавата. Той обаче е наместник на Дева Мария и, ако не се справя добре, винаги може да бъде сменен.

Минават години и векове. Унгария минава през тежък период, в който губи независимостта си и е управлявана от мощните хабсбургски императори във Виена. Тези несгоди са свързани с лошо управление от земните владетели. Нищо обаче не може да разруши вярата на унгарците в закрилата, която получават от Дева Мария. Австрийското управление е временно състояние, ще дойде момента, която с помощта на Дева Мария унгарците ще се освободят. Когато през 1848 г. избухва революция, унгарците са убедени, че моментът е настъпил, изваждат короната на св. Ищван и с подкрепата на Дева Мария започват решителната битка. За тяхно нещастие руския император решава да помогне на австрийския си колега и изпратената от него войска разбива въстанието. Въстаниците са поставени пред жестока дилема. Ако короната остане в Унгария, има голям риск австрийците да я открият и да я отнесат във Виена или дори претопят. Ако изнесат короната от Унгария, Дева Мария вече няма да присъства в Унгария и да бди над тях. Накрая въстаниците заравят короната на скрито място в Унгария и сами поемат по пътя на изгнаничеството. Когато двадесет години по-късно австрийците се съгласяват да поделят управлението на империята с унгарците, като им дават пълна политическа свобода, унгарците вярват, че това е с благословията на Дева Мария. Построяват огромния и красив парламент, от който ще се управлява страната от избраниците на народа, но в средата му поставят и короната на Дева Мария. Докато тя е там, всички несгоди ще са временни. И наистина идва разпада на Австро-унгарската империя през Първата световна война, идва непосилния Трианонски договор и тежкия междувоенен период, идват ужасите на Втората световна война, после окупацията на Съветската армия и налагането на съветски режим в Унгария. Всички несгоди отминават, а вярата на унгарците в закрилата отгоре се запазва.

Когато чух тази история в Будапеща се запитах защо на свети княз Борис не му е хрумнало да завещае короната на България на някоя божествена сила. Страната ни е минала през толкова изпитания, толкова пъти обществото се е разделяло на хора, отчаяни от временното положение и готови на всякакви компромиси, за да оцелеят, и на хора, готови с цената на всичко да отстояват това, което са. Толкова често последните са плащали с живота си, че оцелелите не винаги са наясно какво точно са. И през всичките тези изпитания колко полезна би ни била една корона на св. Княз Борис. Един материален, осезаем символ на вечната подкрепа свише. Попитах един специалист по средновековна българска история защо княз Борис не е направил подобен ритуал като св. Ищван четири века по-късно. “А защо мислиш, че не го е направил?” бе неочакваният отговор. “Никога не съм чувал за такава история. Наистина ли княз Борис е избрал небесна сила, която да закрила България? Коя е?” упорствах аз. “Познай!” не се даде специалиста с мека и замислена усмивка. Изредих св. Георги, св. Димитър, св. Никола, половината апостоли, евангелистите или въобще всички светии, които можех да се сетя. Отговорът неизменно бе отрицателен. Накрая получих кратко пояснение преди отговора. “След Византия България е била една от първите държави, които са извършили подобен ритуал за поверяване закрилата на страна на небесна сила. Изборът е бил много по-голям, затова княз Борис е избрал ... Св. Дух. Част от Светата Троица, той е неразривно свързан с Бог Отец и Бог Син, а същевременно присъства във всеки един от нас. Кой избор би могъл да бъде по-добър?” Не можех да повярвам, че това не се знае сред по-широк кръг от българското общество. Обяснението бе, че дълго време всички българи знаят и вярват в тази история. Материалните носители на тази връзка между Св. Дух и България са изгубени. Св. Дух не ни спасява от две завладявания, като особено второто нанася тежък отпечатък върху националната ни идентичност. През ХVІ в. все още има монаси, които пишат хроники, с които се стремят да разпространяват вярата, че с подкрепата на Светия Дух рано или късно страната ни ще се освободи. Движението води до въстание и много жертви, но не и до свобода. Хората, които триста години по-късно освобождават страната ни са пълната противоположност на тези монаси. Атеисти, те вярват в политическата и военната подкрепа на Русия, в доставката на оръжия от Запада и в собствената си саможертва, но не и в подкрепата на небесните сили. Монасите и духовниците не са начело на освободителните борби. Така третата българска държава се създава без закрилата на Св. Дух, а атеистичният режим след Втората световна война не се стреми да възроди спомените за небесната сила, които ни закриля. А дали все още ни закриля Св. Дух? Отговорът не може да се търси в неопровержимо доказателство вън от нас. Той е в нас.