Някога преди много години работих в един хотел в Сицилия. Работата беше тежка и мръсна, но бях на 20 години и не ми пречеше. Щом дойдеше почивният ми ден, нямаше какво да ме спре - потеглях към близките и далечни градчета жаден за впечатления. На стоп или с местните автобуси вече бях обиколил основните забележителности в района, когато от рецепцията на хотела ме посъветваха да отида на едно много специално място.
Намираше се в покрайнините на близкия град и се казваше "Омагьосаният замък". Там преди време била вилата на известен италиански скулптор-модернист, чиито произведения могат да се намерят из музеите за съвременно изкуство из Швейцария, Франция и Италия. Градината била осеяна с негови произведения и хора идвали и от далечни места специално да разгледат този замък. Повече не ми и трябваше. Взех най-ранния възможен автобус и слезнах в описания краен квартал. В главата ми се прескачаха образи от приказките, премесени с това което бях виждал от архитектурата на Гауди в Барселона. Ако не видех самата къщичка на Баба Яга от шоколад и карамел, то поне се надявах на някоя нейна близка братовчедка.
Вместо произведение на изкуството ме посрещна глутница кучета, доволни, че могат да си направят сутрешната разпявка по мой адрес. Освен тях нямаше жива душа. Спретнатите вили наоколо не даваха признаци на живот. Тръгнах с моята кучешка компания из лабиринта от улички да търся моя приказен замък. Раждясалите табели ме изведоха до висок бял дувар и надпис с работно време, което започваше след час. Имах време да помечтая за мраморни статуи осеяли градината, цветни мозайки и високи фонтани.
В уречения час високата врата се отвори, една неугледна жена я залости с камък и ме покани да влезна. Пробута ми една брошурка срещу входната такса и ме остави сам да разглеждам. Огледах се и не повярвах на очите си. Бива, бива местен патриотизъм, ама да нарекат една овощна градина "омагьосания замък", минава всякакви граници. Намирах се насред маслинови, бадемови и смокинови дървета, между които виеха застлани с камък алеи. В дъното се виждаше малък каменен заслон, който можеше да мине за склад за инструменти или дърва, ако не беше единствената постройка. Надникнах в постройката, но и там не видях нищо омагьосващо. Беше празна. Ако някой бе успял да обере до шушка мебелите, бе успял да измами и мен. Един загубен ден и няколко евро по-малко. Здраве да е.
Загледах се в каменните алеи около мен. От двете им страни бяха грижливо подредени скулптори на известния майстор. Всички бяха издялани от камък и представляваха човешки глави. С недоумение гледах нескопосаната им изработка. В тях нямаше нищо изящно. Бяха груби и безизразни. Само благодарение на въображението си можех да отгатна кое е носа, къде са устните и къде са очите. Никога не съм харесвал модерното изкуство.
Е, поне утрото беше приятно, грееше слънце, а на смокиновите дървета се жълтееха плодове. Захванах се лакомо да ям смокини, нали трябваше да избия цената на билета. Тогава се сетих за брошурката от входа и я зачетох. В нея се разказваше историята на скулптора.
Бил роден в Сицилия и никога не бил учил изкуства. Всъщност бил неграмотен и работел като хамалин по пристанищата. На тридесет години натоварил и себе си на един кораб и отишъл в САЩ да търси щастието си. Не му провървяло. И в САЩ бил хамалин, този път по железниците. Обикалял доста, стигнал на запад и до резерватите с индианците, но всъщност за тази част от живота му има малко данни.
Сигурното е, че се влюбва в една американка. Съперникът му за нейната ръка го напада една нощ с приятелите си и го пребива почти до смърт. Тогава нещо става в главата на бедния човек. Качва се на кораба и се завръща в Сицилия. Междувременно бил наследил малкото дворче с овощна градина, което обикалях. Той се настанил в дворчето и не го напускал. По цял ден седял там и дялал камъни. Правел глави от тях и обяснявал, че това са главите на злодеите. Правел само глави, защото в тях се намира душата на човека.
Аз се огледах около себе си. Пред мен стояха хиляди лица. Може и да бяха груби, но в тях имаше излъчване. Злоба, болка, ужас... Изкривени очи, изкривени устни. Вдлъбнати чела на безмозъчни хора. Изпъкнали носове. Празни лица или пълни с омраза. Нямаше нито едно женско лице. Пред мен бяха хилядите лица на злобата - стаена и проявена. Човекът бе успял да използва всяка гънка на камъка, за да придаде извратеност или измъченост.
Представям си преследван от кошмарни видения, как дори в камъка вижда лицата от кошмарите си. Дори в застиналия камък тези лица са се гърчели, надавали са писъци. Виденията са се нижели и той е имал нужда да ги застопори - да ги издяла в камъка, за да не мърдат. И така камък след камък, час след час, ден след ден. Бяха навсякъде около мен и ме гледаха втренчено. Лабиринт, от който измъкване няма.
С натежало сърце се отправих към изхода на омагьосания замък. Там се спрях за малко да поговоря с жената. Оказа се, че не е музеен работник. Била съседка и просто отваряла сутрин вратата и събирала парите. Помнеше скулптора, бил затворен и избухлив. Хрумна ми да попитам с какво се е хранел скулптора, продавал ли е произведенията си. Оказа се, че ги криел, не давал на никого да ги вижда. Хранел се с маслините, смокините и бадемите от дърветата. Туристи били чули за него и му предлагали много пари и всякаква храна, но приемал само малко храна за кучето си. Поинтересувах се къде е спял. Спял на открито, а като завали дъжд се криел под едни камъни. Чак на стари години си построил навеса и той не изглеждал така, били го пооправили за пред туристите след смъртта му. По цял ден само камъни дялал. Накрая ми хрумна да попитам колко години е изкарал в този двор в дялане на камъни. Четиридесет и седем години. От връщането си от САЩ никога повече не бил излизал от него.
Сега много години по-късно вече съм посетил и къщите на Гауди в Барселона и редица други замъци като от приказките. Едва ли ще ви разкажа за тях. Те просто не могат да се сравняват с моя омагьосан замък от Сицилия. В тях магията е твърде подредена и подчинена на правила и пропорции. А за бедния сицилиански скулптор си спомням,когато чуя хората да се оплакват от дребни несгоди. Дали ние всички, които имаме кого да обичаме, покрив над главата си, нормална професия и разнообразна храна на масата не живеем в един приказен омагьосан замък? Доста по-приказен от омагьосания замък в Сицилия.
