Фамилна история или променил ли се е човека от 200 г. насам

Често съм срещал мнението, че условията на живот се променят, технологиите се променят, но човекът не се е променил ни на йота за последните 2000 г. Аз не мога да се върна толкова назад във времето, но мога да дам един пример от събития преди 130 г.

Това е историята на любовта на моя пра-пра дядо Стоян, който е бил 17-годишен по време на Руско-турската война. Баща му имал бизнес с чакръци - машини за производство на текстил, задвижвани от силата на водата. За нещастие по време на войната бащата почива и съвсем млад Стоян трябва да поеме изхранването на семейството - майка и сестра. Работи от сутрин до късна вечер и постига завидно състояние за следващите петнадесет-двадесет години. Изкупува останалите чекръци в града и се превръща във виден богаташ на Казанлък.

Към 35-годишна възраст сестра му Велина започва да го убеждава, че е крайно време да се ожени и да има деца. Тя дори се е огледала за подходящото момиче и се е спряла на два варианта. Бонка или Донка. И двете момичета били млади, хубави и работливи - подходяща партия за заможен човек като Стоян. За претоварения от работа мъж оставало само да се запознае с момите и да избере тази, която повече му харесва.

Стоян обаче нямал време за жени. Вбесен от непрекъснатите натяквания на сестра си да се замисли за женитба, един ден той се развикал:
-Дай ми точилката!!!
-Защо ти е точилката, бре Стояне? - стреснала се Велина. Все пак му донесла дългата и тънка тояга. Моят пра-пра-дядо я хванал в единия край с едната си длан, после до нея положил другата ръка, след това преместил отново първата и през цялото време нареждал:
-Бонка, Донка, Бонка, Донка, Бонка, Донка...
Точилката завършила на Бонка и той се оженил за нея.

Истината е, че Бонка отдавна си го харесвала. За нея ще да е било брак по любов. Веднага след сватбата обаче Стоян продължил да работи от сутрин до вечер. Само на обед се прибирал да хапне с жена си за петнадесет минути. А тя не очаквала завръщането му с нетърпение. Напротив, изпитвала панически ужас от съвместните им обеди. Сядали заедно от двете страни на масата, а единият си крак тя държала винаги настрани, за да може да отскочи. Често се й налагало да отскача. Ако Стоян не харесал манджата, той обръщал цялата маса върху нея и се връщал бесен на работа. По това време се използвали дървени паници и нищо не се чупело при обръщане на масата. Е, жената имала цял следобед да изчисти пода и дрехите си от разлятата гозба. След смъртта му баба Бонка признала, че ако тогава е било прието да се самоубиват хората, е щяла да се самоубие.

Е, променили ли са се поне малко хората за тези сто и тридесет години?

Скръндзата благотворител

Известно е, че масовите мидии щамповат мисленето и след като научаваме една и съща информация, често мислим и действаме по сходен начин. Затова са ми били любопитни възрожденците, тези колоритни българи, чепати, странни, твърдоглави и хитри, които са живяли без унифициращата преса на медиите и са били самите себе си.

Тази история я знам от Светла, жената която посреща гостите в с. Боженци, един не по-малко колоритен и обаятелен човек. Става дума за едно семейство от четирима братя, всички търговци, които произхождат от Боженци. След освобождението обаче вече възрастните братя се местят в по-големите градове на България, където могат да направят и по-голям оборот. За единият от тях, бай Митьо Попа, се счита, че е прототипа на габровчанина. Всички истории, които сигурно знаете, за котката, на която се реже опашката, за да се затваря по бързо вратата през зимата, за късането на платовете със зъби, за да не се хаби ножицата и т.н. са все действителни случаи от неговия живот.

Странното е, че към края на ХІХ век в Габрово решили да строят културно читалище и имали нужда от пари. Обърнали се към бай Митьо Попа и той бръкнал в касата си и дарил 5 хиляди златни лева. Нали цял живот бил пестил човека, имал на разположение. Започнал строежът на сградата, но като наближила зимата парите свършили, а не били стигнали още до покрива. Срам не срам, отишли при бай Митьо Попа за втори път и го помолили да даде още малко пари, че да завършат сградата. Бай Митьо отново бръкнал в касичката си, извадил още 20 хил. лв. /не златни, на по-малка стойност/ и дарил и тях на град Габрово. С тях успели да завършат сградата и след една година открили новото читалище, в което днес се помещава Домът на хумора и сатирата.

Дошло време да се отблагодарят на бай Митьо Попа. Приготвили грамота за дарените пари, сформирали делегация, която да му изкаже благодарностите от името на габровчани и гордо се явили при него. Единственият проблем бил, че за да е валидна грамотата за дарение, законите изисквали да се плати държавна такса от 2 лв. за марка на грамотата. Поискали тези 2 лв. на бай Митьо Попа, а той сериозно се разлютил. Напомнил им, че е дал 5 хил. златни лева, не им стигнало, дал и 20 хил. нормални лв., сега нямал 2 лв. Така и до момента грамотата си стои в една от къщите в Боженци без марката от 2 лв., т.е. напълно невалидна юридически.

Друга история с бай Митьо Попа ме впечатли още повече. От четиримата братя трима успяват да доживеят до 100 и повече години. Когато вторият от тях навършва 100 г. решава да събере цялата рода на празненство в Боженци. Събират се близо 160 човека - деца, внуци, правнуци и пра-правнуци на четиримата братя. Едни идвали от Варна, други от София, трети от Пловдив, а някои и от съседна Трявна.

На общата снимка обаче има само трима братя, единият го няма на нито една снимка. Защо? Човекът работел като търговец в съседния град Трявна. Растоянието от Трявна до Боженци се взема за 2 часа пеш. Когато обаче дошли да го канят за празненството, той категорично отказал да отиде до Боженци за цял ден. "Как така за цял ден ще затворя дюкяна си, че нали клиентите ми ще ме помислят за несериозен и ще отидат при конкуренцията?" ужасен коментирал той. По това време този човек е бил на 102 г.

Понякога ми се иска такива чепати, скръндзави и работливи хора по-често да срещам и днес.