Недовършена работа

За някои хора недовършената работа е ежедневие. Всяко нещо може да се отлага във времето и да се довърши друг ден. За други хора обаче да не довършат една работа, след като са я започнали, е истинска драма. Такива хора искат непременно да приключат с работата преди да се захванат със следваща. Така веднага получават удовлетворението от постигнатия резултат. Не по-малък стимул е, че съзнанието им не е заето с помнене какво имат да довършат. Такива хора не се самообвиняват, че са несериозни.

Дали довършваме започнатата работа  в повечето случаи е въпрос на личната ни организация и воля. Има обаче случаи, в които контролът се изплъзва от ръцете ни. Най-страшният от тези случаи е, когато един човек умре. Писател да не довърши романа си, композитор да не довърши опера, архитект да не довърши шедьовъра си, режисьор да не довърши филма си - това са страховете на всеки, който се опитва да остави нещо след себе си. Обикновеният човек също има от какво да се страхува - да не успее да покаже докрай чувствата си към човек, когото обича, да не види как пораства детето му или как сияе на сватбата си... Смъртта винаги има как да ни изненада и да се надсмее над плановете ни. Но това е и един от уроците на живота - да живеем пълноценно всеки миг, да взимаме от него и да даваме максимума от себе си, така че да не съжаляваме за нищо недовършено, недоизказано, ненаправено.

Повод за тези мисли ми дава една странна песен. Изпълнява я един от най-популярните в България италиански певци - Адриано Челентано. Твърди се обаче, че автор на песента е доста по-слабо познатия в България, но иначе любим певец на Италия Лучо Батисти. Написал я е година след смъртта си. Така тя попада в странната категория от песни, писани посмъртно. Песни, които се опитват да изкажат това, което певецът не е успял да каже в стотиците си песни приживе. Как обаче песента на един починал човек достига до нас? Ето историята:

Първо Лучо Батисти се явява в сънищата на известен италиански журналист и издател. В съня Батисти твърди, че дъгата е мост между този свят и отвъдното. Журналистът си позволява да опише съня си в списваното от него списание, а познат изпраща копие от статията на Могол, близкия приятел на Батисти, писал стиховете на повечето му песни.

По-късно Лучо Батисти се явява в съня на италиански медиум, който от години живее в  Испания. Медиумът също се доверява на съня и по заръка на Батисти отива в местната книжарница и купува конкретна книга, разположена на точно описана етажерка. С книгата в ръце, но вече в будно състояние, медиумът отново чува гласа на Батисти. Заръчано му е да отвори на определена глава и да подчертае определени думи, които да послужат за текст на песен със заглавие "Дъга". Накрая медиумът получава заръката да се обади на Могол, който да дооформи текста. Медиумът с мъка намира телефонния номер на поета в Италия, обажда му се и му обяснява какво е заръчал гласът на Батисти от отвъдното. Могол обаче не желае и да чуе и затваря телефона. По-късно обаче нещо се случва - или попада отново на статията на журналиста за дъгата, или сам вижда в съня си Лучо Батисти. В крайна сметка се свързва пак с медиума и взима от него подчертаните думи.

За негово удивление на едно празненство се заговаря с Джани Бела, композитора, автор на песните на Батисти. Джани също е сънувал певеца да му тананика една бавна меланхолична мелодия и я е записал, веднага щом се е събудил. Мелодията пасва много добре на текста от медиума. Така се ражда песента "Дъга". Самият Батисти обаче вече не може да изпълни песента. На същото празненство, където си говорят Могол и Джани Бела, присъства друг приятел на Батисти - Адриано Челентано. Разказват му историята и той веднага се съгласява да я изпее.

Рекламен трик за популяризиране на албум? Пожелателно мислене на приятелите на Батисти, които силно страдат от липсата му? Журналистическа измислица, използваща естественото любопитство на хората към отвъдното? Или глас от отвъдното, намерил начин да предаде своето последно послание? И аз самия не мога да кажа със сигурност. Мога само да пресъздам тук текста и да ви остава вие да решите за себе си.

Дъга

Аз си тръгнах така внезапно
че нямах време да се сбогувам
Мигове кратки, но още по-кратки
ако светлина пробожда сърцето ти

Дъгата е моето послание на любов

Може би един ден ще успея да те докосна
С цветовете може да се изтрие
и най-потискащата и безутешна мъка

Припев:
Превърнах се, знаеш ли, във вечерен залез
и говоря като априлските листа,
и трептя във всеки искрен глас
и с птичките изживявам нежната песен
а моите най-красиви и силни слова
изразяват с тишината своя смисъл

Аз колко неща не бях разбрал
които са ясни като падащи звезди
А трябва да ти кажа, че е безкрайно удоволствие
да нося тези мои тежки куфари.

Липсваш ми страшно, скъпи приятелю, наистина
и толкова неща остана да си кажем

Слушай винаги само истинска музика
и се опитай, ако можеш да разбереш


Припев:
Превърнах се, знаеш ли, във вечерен залез

и говоря като априлските листа
и трептя във всеки искрен глас
и с птичките изживявам нежната песен
а моите най-красиви и силни слова
изразяват с тишината своя смисъл

Липсваш ми страшно, скъпи приятелю, наистина
и толкова неща остана да си кажем
Слушай винаги само истинска музика
и се опитай, ако можеш да разбереш
Слушай винаги само истинска музика
и се опитай, ако можеш да разбереш

Текст на италиански език на "L'Arcobaleno"
 Adriano Celentano "L'Arcobaleno" в Youtube

Омагьосаният замък

Някога преди много години работих в един хотел в Сицилия. Работата беше тежка и мръсна, но бях на 20 години и не ми пречеше. Щом дойдеше почивният ми ден, нямаше какво да ме спре - потеглях към близките и далечни градчета жаден за впечатления. На стоп или с местните автобуси вече бях обиколил основните забележителности в района, когато от рецепцията на хотела ме посъветваха да отида на едно много специално място.

Намираше се в покрайнините на близкия град и се казваше "Омагьосаният замък". Там преди време била вилата на известен италиански скулптор-модернист, чиито произведения могат да се намерят из музеите за съвременно изкуство из Швейцария, Франция и Италия. Градината била осеяна с негови произведения и хора идвали и от далечни места специално да разгледат този замък. Повече не ми и трябваше. Взех най-ранния възможен автобус и слезнах в описания краен квартал. В главата ми се прескачаха образи от приказките, премесени с това което бях виждал от архитектурата на Гауди в Барселона. Ако не видех самата къщичка на Баба Яга от шоколад и карамел, то поне се надявах на някоя нейна близка братовчедка.

Вместо произведение на изкуството ме посрещна глутница кучета, доволни, че могат да си направят сутрешната разпявка по мой адрес. Освен тях нямаше жива душа. Спретнатите вили наоколо не даваха признаци на живот. Тръгнах с моята кучешка компания из лабиринта от улички да търся моя приказен замък. Раждясалите табели ме изведоха до висок бял дувар и надпис с работно време, което започваше след час. Имах време да помечтая за мраморни статуи осеяли градината, цветни мозайки и високи фонтани.

В уречения час високата врата се отвори, една неугледна жена я залости с камък и ме покани да влезна. Пробута ми една брошурка срещу входната такса и ме остави сам да разглеждам. Огледах се и не повярвах на очите си. Бива, бива местен патриотизъм, ама да нарекат една овощна градина "омагьосания замък", минава всякакви граници. Намирах се насред маслинови, бадемови и смокинови дървета, между които виеха застлани с камък алеи. В дъното се виждаше малък каменен заслон, който можеше да мине за склад за инструменти или дърва, ако не беше единствената постройка. Надникнах в постройката, но и там не видях нищо омагьосващо. Беше празна. Ако някой бе успял да обере до шушка мебелите, бе успял да измами и мен. Един загубен ден и няколко евро по-малко. Здраве да е.

Загледах се в каменните алеи около мен. От двете им страни бяха грижливо подредени скулптори на известния майстор. Всички бяха издялани от камък и представляваха човешки глави. С недоумение гледах нескопосаната им изработка. В тях нямаше нищо изящно. Бяха груби и безизразни. Само благодарение на въображението си можех да отгатна кое е носа, къде са устните и къде са очите. Никога не съм харесвал модерното изкуство.

Е, поне утрото беше приятно, грееше слънце, а на смокиновите дървета се жълтееха плодове. Захванах се лакомо да ям смокини, нали трябваше да избия цената на билета. Тогава се сетих за брошурката от входа и я зачетох. В нея се разказваше историята на скулптора.

Бил роден в Сицилия и никога не бил учил изкуства. Всъщност бил неграмотен и работел като хамалин по пристанищата. На тридесет години натоварил и себе си на един кораб и отишъл в САЩ да търси щастието си. Не му провървяло. И в САЩ бил хамалин, този път по железниците. Обикалял доста, стигнал на запад и до резерватите с индианците, но всъщност за тази част от живота му има малко данни.

Сигурното е, че се влюбва в една американка. Съперникът му за нейната ръка го напада една нощ с приятелите си и го пребива почти до смърт. Тогава нещо става в главата на бедния човек. Качва се на кораба и се завръща в Сицилия. Междувременно бил наследил малкото дворче с овощна градина, което обикалях. Той се настанил в дворчето и не го напускал. По цял ден седял там и дялал камъни. Правел глави от тях и обяснявал, че това са главите на злодеите. Правел само глави, защото в тях се намира душата на човека.

Аз се огледах около себе си. Пред мен стояха хиляди лица. Може и да бяха груби, но в тях имаше излъчване. Злоба, болка, ужас... Изкривени очи, изкривени устни. Вдлъбнати чела на безмозъчни хора. Изпъкнали носове. Празни лица или пълни с омраза. Нямаше нито едно женско лице. Пред мен бяха хилядите лица на злобата - стаена и проявена. Човекът бе успял да използва всяка гънка на камъка, за да придаде извратеност или измъченост.

Представям си преследван от кошмарни видения, как дори в камъка вижда лицата от кошмарите си. Дори в застиналия камък тези лица са се гърчели, надавали са писъци. Виденията са се нижели и той е имал нужда да ги застопори - да ги издяла в камъка, за да не мърдат. И така камък след камък, час след час, ден след ден. Бяха навсякъде около мен и ме гледаха втренчено. Лабиринт, от който измъкване няма.

С натежало сърце се отправих към изхода на омагьосания замък. Там се спрях за малко да поговоря с жената. Оказа се, че не е музеен работник. Била съседка и просто отваряла сутрин вратата и събирала парите. Помнеше скулптора, бил затворен и избухлив. Хрумна ми да попитам с какво се е хранел скулптора, продавал ли е произведенията си. Оказа се, че ги криел, не давал на никого да ги вижда. Хранел се с маслините, смокините и бадемите от дърветата. Туристи били чули за него и му предлагали много пари и всякаква храна, но приемал само малко храна за кучето си. Поинтересувах се къде е спял. Спял на открито, а като завали дъжд се криел под едни камъни. Чак на стари години си построил навеса и той не изглеждал така, били го пооправили за пред туристите след смъртта му. По цял ден само камъни дялал. Накрая ми хрумна да попитам колко години е изкарал в този двор в дялане на камъни. Четиридесет и седем години. От връщането си от САЩ никога повече не бил излизал от него.

Сега много години по-късно вече съм посетил и къщите на Гауди в Барселона и редица други замъци като от приказките. Едва ли ще ви разкажа за тях. Те просто не могат да се сравняват с моя омагьосан замък от Сицилия. В тях магията е твърде подредена и подчинена на правила и пропорции. А за бедния сицилиански скулптор си спомням,когато чуя хората да се оплакват от дребни несгоди. Дали ние всички, които имаме кого да обичаме, покрив над главата си, нормална професия и разнообразна храна на масата не живеем в един приказен омагьосан замък? Доста по-приказен от омагьосания замък в Сицилия.

Съвършенство

Джото е едно от онези досадни имена, които се срещат в учебниците по история на изкуството в урока как е започнал европейския ренесанс. Ако пък сте имали късмета да посетите Флоренция и да се промъкнете през безкрайните опашки на входа на галерия Уфици, то картините на Джото са тези, които подминавате набързо, за да влезнете в залата с картини на Ботичели. Парадоксално обаче зад името Джото стои и човек, който е имал своята съвсем човешка съдба.

Роден е в малко селце на 40 км. от Флоренция. Бащата на Джото е имал стадо овце и през първите 6-7 години от живота си Джото бил овчарче. Момчето обичало всяка от овците, с които прекарвал дните си, запълвал свободното си време в съзерцание на навиците им, характерите им, прищевките им. Обичал също така да ги рисува с пръчка в прахта. Един ден по пътя край селото минал известен художник от Флоренция. Какво било изумлението му, когато в прахта той съзрял одухотворените физиономии на различни овце, всяка със своя характер. Разбира се още същия ден било уговорено малкото овчарче да напусне къщата на родителите си и да се премести в големия град, като чирак на известния майстор. Ако днес обаче се счита, че Ренесанса започва с Джото, мен ме забавлява мисълта, че първите ренесансови картини са рисувани не с блажни бои на ленено платно, а с дървена пръчка в прахта. Първите ренесансови картини не изобразяват Богородицата с Младенеца или някой натруфен благородник, а любимите овце на едно хлапе. И единственото място, където можете да видите тези картини, е във въображението ви, защото вятърът и дъждът отдавна са изтрили образите им.

В Италия все пак Джото е известен с друго. Тази история се развива вече в края на живота му, когато той е спечелил уважението на Флоренция като най-големия художник на града. Момчето в него все още обича да рисува по някоя овца в ъгъла на картините си, но като цяло художникът се отнася сериозно към поставените му поръчки.

Един ден в града пристигат официални пратеници от Ватикана. Те оповестяват, че папата иска най-добрият художник на Италия да изпише стените на покоите му. За тази цел папата призовава всички добри художници да дадат по една своя картина, за да може папата да прецени кой е най-добрият. Никой няма съмнение, че възнаграждението ще е щедро и прещедро. Затова художниците избират най-добрите си творби и пращат по две, по три.

Гражданите на Флоренция веднага препоръчали на пратениците да посетят къщата на Джото. За нещастие Джото бил в процес на завършване на важна поръчка и нямал много време за губене. Изслушал пратениците, връчил им едно платно и ги избутал навън.

Когато папата започнал да разглежда постъпилите картини, стигнал до едно бяло платно, на което си личал само един празен кръг в средата. Папата бил изумен на кого е хрумнало да се състезава с най-добрите художници на Италия с почти празно платно. Светият отец извикал съответния пратеник да му даде обяснение. Смутен, служителят се заоправдавал, че Джото надраскал кръга пред него и настоял, че папата ще разбере и това е достатъчно. Първоначално папата не разбирал, след това му хрумнал един въпрос:
- Джото ползва ли пергел, за да изпише този кръг пред тебе?
- Не, надраска го за една секунда с едно движение на ръката си - бил отговора на пратеника. Папата погледнал кръга и установил, че е съвършен. Това решило съдбата на конкурса. Ако един художник има такова доверие в ръката си, че знае как с едно движение да изпише съвършен кръг, той е способен да нарисува всичко съвършено. Джото получил папската поръчка и до днес покоите на папата са изписани с неговите образи. А ако някой направи нещо, макар и дребно, по съвършен начин, в Италия казват, че го е направил "като О-то на Джото".

Дали всеки от нас може да прави поне по едно нещо по съвършен начин? Предполагам, че "да". Стига да не се е отказал да търси тази област, в която е съвършен. И стига да развива уменията си постоянно от шестгодишен.